Трудно е да пишеш за група като норвежкото експериментално трио “ULVER”. Те не са “професионални” музиканти и не си изкарват хляба с музика. Нямат постоянен музикален стил, а такъв който всеки път се променя драстично повлиян от настроенията на текущия албум. Честно да си кажа, не харесвам повечето неща които са издали. Но останалите по-малко на брой произведения намирам за уникални и адски силно въздействащи, и именно това ги прави изключително интересни изпълнители за мен.

Само в последните 3 години съм изслушал над 1300 различни изпълнителя¹ и на първо място по брой слушания са ULVER. В топ класацията за най-слушани песни¹ (за същите тези 3 години) са всичките 9  композиции от “Shadows of the Sun“. И забележете, че не казвам “песни”, защото не искам да рискувам поставяйки в рамки неща които не са направени “за да се побират” където и да е. Всъщност, същото може да се каже и за и за самите ULVER.

За да добиете поне малка представа за какво говоря, ще ви дам кратка не-илюстрована история на групата. ULVER започват творенето си с фолклорен black metal трилогия, после правят двоен албум, дума по дума, по поемата на Уилям Блейк “Женитбата на Рая и Ада” с много индъстриьл, нео-рок и електронни мотиви. По-късно издават два изцяло електронни албума – футуристичния и красив “Perdition City” и шумния и не разбран от много хора (и мен включително) “Blood Inside“. Седмият им и последен албум за сега е “Shadows of the Sun“, който ако можеше да се опише с две думи е -  камерна музика.

По-рано тази година, на големия литературен фестивал в Норвегия,  ULVER са поканени от организаторите на събитието да излезнат за пръв път на сцена през цялата си 15 годишна кариера именно с този албум. На 30-ти Май 2009 в Лилехамер, се събират фенове на групата от цял свят за да видят дебютния им концерт. Тогава, известният норвежки музикант и автор, Cornelius Jakhelln изнася и лекция посветена на бандата и тяхната забележителна музикална метаморфоза.

Според триото, “Сенките на Слънцето” е албум който трябва да се слуша със слушалки и аз напълно подкрепям това мнение. Той е бавен, много бавен, изключително красив и безкрайно трагичен. Има перфектно звучене, което е едновременно класическо и модерно. Музиката е уникална смесица от електронни семпли и хаотични шумове, класически инструменти и тихите напевни вокали на Гарм. И въпреки това, композициите звучат минималистични и спокойни, носещи много силна атмосфера със себе си. Текстовете са също красиви и трагични, но и крият нещо позитивно в тях, което според мен разсейва доминиращата носталгия в албума.

Албумът е създаден в период, в който тримата от групата изживяват много трудни времена. Според тях този албум е най-личният им до сега, защото в него са излели всичките си страхове и разочарования. Затова и “Сенките на Слънцето” е считан за най-земен и лесен за усвояване от всичко което експерименталното трио е издало до сега.

Като заключение искам да кажа, че това е много въздействащо произведение на изкуството, и като такова то ще бъде изживяно по различен начин от всеки който се докосне до него. Въпреки, че атмосферата му е доминиращо мрачна, той в никакъв случей не би ви подтикнал към депресия или нещо по-лошо, а по-скоро към приятна носталгия и би ви накарал да обикнете живота си още повече…

… или да заспите.

За тези на който им е станало достатъчно интересно, ето линк на който може чуете малкa част от него в комбинация с картини от един от любимите ми филми.

¹ според статистика на Last.fm

 

Martyrs е блестящ пример как трябва да се прави кино.

Той е едновременно безкрайно красив и безпощадно жесток. Наситен с много болка, силни емоции и чувства. Играта на двете главни героини е изключително въздействаща, качество не често срещано в хорър филмите. Непосредствено след началото на филма, вие ще се сте безпомощни, попаднали в ръцете на Анна и Люси, с които ще извървите едно не лесно и болезнено пътешествие из най-мрачните и болни краища на човешкото съзнание. Пътешествие, което веднъж започнато си заслужава да бъде завършено.

Martyrs не е за всеки. Всъщност, не се сещам и за един човек на когото бих го препоръчал без да изпитам вина или срам. Дори и на най-запалените хорър фенове. Martyrs не е просто филм на ужасите. Има много по-страшни и стряскащи филми от него. Ужасяващото в него е на друго ниво, такова което ще ви накара да изтръпнете, да ви стане физически лошо и в същото време да ви е трудно да отделите погледа си от екрана; да изпитате множество чувства наведнъж, повечето от които дори не сте очаквали. Martyrs не е изобщо забавен, и ако мислите просто да похапвате пуканки и да се радвате на кървавата фиеста на екрана, няма да го бъде. Martyrs не е Hostel или Saw, а по-скоро се доближава повече по атмосфера до френския Irreversible.

Като за начало – аз не съм хардкор хорър фен. Не само това, аз по принцип избягвам всякакви “по-страшни” филми. Не обичам да ме стряскат малки изгубени котенца, падащи върху ламарина до героя, в най-напрегнатия момент или да седя на нокти през целия филм, чудейки си откъде ли ще изскочи пак току що убитото зомби. Ние всички знаем, че няма да умре така лесно преди да ни е изкарало акъла поне още 2-3 пъти. Или казано по друг начин – лесно се стряскам и не виждам смисъл да се подлагам на излишен психически тормоз, особено когато не получавам абсолютно нищо друго от филма.  Затова и трудно се реших да гледам Martyrs. Бях скептичен докато не попаднах на няколко много интересни ревюта. Някои го възхваляваха, а други категорично отричаха. Нямаше среден вариант и за мен това бе признак че филма ще е нещо необичайно. Освен това филмът бе френски…

Един ден любопитството ми надделя. Намерих си смела компания и след вечеря седнахме да го гледаме. Първият ни опит продължи около 30 минути. Те бяха достатъчни за да ме убедят в няколко неща. Първо, не трябваше да ядем точно преди да го гледаме. Второ, филмът е много по-комплексен от колкото бях предполагал и трето, че задължително ще го изгледам целия “някой ден”. В тези 30 минути се състоеше по-страшната част на филма където се запознаваме с Анна и Люси, тяхното необичайно приятелство и проблеми. И двете са жертви на насилие през детството си, травми които се отразяват различно при всяка една от тях. С опитите си да преборят собствените си демони, те дават ход на ред много по-трагични събития.  Събития които ще подложат на изпитание нещо повече от доверието и чувствата между тях. Динамично, красиво и кърваво. След това всичко просто… свършва, и малко преди да си погледна часовника за да видя колко е минало и дали това е “краят” (наистина до този момент бях изгубил представа за времето) … филмът поема в напълно различна посока… спокойна, мрачна и трагична… и тук някъде не ми издържаха нервите и го спрях. Нещо ми подсказваше, че след затишието ще се появи нова и по-силна буря, за която не бях готов. Трябваше ми малко време за калибриране…

Това отне около месец.

Събрахме се повече хора (съжалявам, че трябваше да замеся и други хора, но наистина не знаех какво следва). Оказа се че втората част на филма е дори още по тежка и брутална. Не беше страшна, просто адски болна. Няма да изпадам в подробности, само ще кажа, че краят на филма си заслужаваше. Историята се развива много интересно и неочаквано, отваряща много теми за размисъл. А чувството с което оставате после е по-скоро позитивно. Трудно е да се обясни. И знам че не само аз съм го възприел така, а и много други хора на които им е харесал филма. Има безкрайни дискусии относто края на филма и идеята зад него.

Martyrs, превръщайки ме първоначално в мъченик, ме остави шокиран и обсебен дни наред от него – факт който едновременно ме плашеше и удивяваше. Затова и реших да напиша всичко това. Ако сте го гледали, ще се радвам да чуя какво мислите за него, в противен случей – недейте.

Предупредих ви.